Духът на Дядо Коледа не е облечен непременно в червени дрехи

Бях се излегнала на задната седалка на стария ни понтиак, защото в четвърти клас няма друг начин да се седи. Баща ми отиваше на пазар в града и аз се возех с него. Поне така му бях казала.  Всъщност обаче исках да го питам нещо много важно, което ми тежеше от две седмици и това беше първата възможност да остана незабелязано насаме с него.

– Татко… – започнах аз.

И спрях.

– Да? – отвърна той.

– Децата в училище разправят разни неща, дето знам, че не са верни.

Усетих как долната ми устна започва да трепери от усилието да сдържа сълзите, които усещах, че напират в ъгълчето на дясното ми око – то винаги се разплакваше първо.

– И какво е то, репичке?

Знаех, че щом използва това обръщение, значи е в добро настроение.

– Децата разправят, че нямало Дядо Коледа.

Хлъц. Една сълза се търкулна.

– Казват ми, че съм тъпа, защото вярвам в Дядо Коледа… като малките деца.

Лявото ми око също засили една сълза.

– Но аз вярвам на това, което ти си ми казал – че Дядо Коледа наистина съществува. Нали, татко?

По това време вече карахме по „Нюуел авеню“, което по онова време беше двулентов път, с дъбови дървета от двете страни. В отговор на моя въпрос баща ми хвърли поглед към лицето и позата ми. Отби встрани и спря колата. Изключи двигателя и се премести по-близо до мен, неговото все още малко момиченце, сгушено в ъгъла.

– Съучениците ти не са прави, Пати. Дядо Коледа на истина съществува.

– Знаех си! – въздъхнах аз с облекчение.

– Но трябва да ти кажа още някои неща за Дядо Коледа. Струва ми се, че си вече достатъчно голяма, за да разбереш това, което ще ти кажа. Готова ли си?

В очите на баща ми светеше особена нежност. Усещах, че се кани да ми каже нещо много важно и бях готова, защото му имах пълно доверие. Той никога не би ме излъгал.

– Навремето живеел един човек, който пътувал навред по света и където пътувал, раздавал подаръци на добрите и послушни деца. В различните страни името му било различно, но независимо от езика, в сърцето и душата си хората го наричали по един и същ начин. Ние го наричаме Дядо Коледа. Той е духът на безусловната любов и желанието да споделиш тази любов като раздаваш подаръци от все сърце. Когато навърши определена възраст, човек разбира, че Дядо Коледа не е старец, който се провира през комина на Бъдни вечер. Истинският вълшебен дух живее постоянно в твоето сърце, в моето сърце, в сърцето на мама и в сърцата и мислите на всички хора, които вярват в радостта да дават на другите. Истинският дух на Коледа се превръща в това, което можеш да дадеш, вместо в това какво можеш да получиш. Когато осъзнаеш това и то се превърне в част от теб, Коледа се превръща в нещо още по-вълшебно, защото започваш да разбираш, че ако вярваш в духа на Коледа и той живее в сърцето ти, вълшебството извира вътре в теб. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Аз с всичка сила зяпах едно дърво навън през предното стъкло. Страхувах се да погледна баща си – човекът, който цял живот ме беше уверявал, че Дядо Коледа е истински. Искаше ми се да вярвам, както вярвах миналата година – че Дядо Коледа е едър, здрав старец, облечен в червени дрехи. Не ми се искаше да преглътна хапчето за порастване и да видя нещата по друг начин.

– Пати, погледни ме.

Баща ми чакаше търпеливо. Аз обърнах глава и го погледнах.

Неговите очи също бяха пълни със сълзи – сълзи от радост. Лицето му светеше колкото хиляда галактики, а в очите му видях очите на Дядо Коледа. Истинският Дядо Коледа. Онзи, който беше прекарал толкова време да избира чудните подаръци, които получавах на Коледа откакто се бях родила на този свят. Дядо Коледа, който изяждаше моите старателно украсени курабиики и изпиваше топлото мляко. Дядо Коледа, който вероятно изяждаше и моркова, който оставях за елена Рудолф. Дядо Коледа, който – въпреки абсолютната си липса на технически умения – сглобяваше велосипеди, колички и какво ли не още посред нощ преди Коледа.

И го разбрах. Разбрах какво означава радостта, желанието да споделиш с някого, обичта. Баща ми ме придърпа към себе си и ме задържа в най-продължителната топла прегръдка, както ми се стори на мен. И двамата си поплакахме.

– Сега вече ти ставаш част от една особена група хора – продължи татко. – От сега нататък ще можеш да участваш в радостта на Коледа, Всеки ден през годината, а не само на празника. Защото сега Дядо Коледа живее в сърцето ти така, както и в моето. Сега ти имаш за задача да изпълняваш потребността от раздаване като част от духа на Коледа, който живее в теб. Това е едно от най-важните неща, които могат да ти се случат през целия живот, защото сега ти знаеш, че Дядо Коледа не може да съществува без хора като теб и мен, благодарение на които той е жив. Мислиш ли, че ще се справиш?

Сърцето ми щеше да се пръсне от гордост, а очите ми светеха от вълнение.

–    Разбира се, татко. Искам той да живее в сърцето ми, както живее в твоето. Обичам те, татко. Ти си най-добрият Дядо Коледа в целия свят.

Когато дойде мой ред да обяснявам на децата си, че Дядо Коледа е истински, моля се духът на Коледа да ме дари със същото красноречие и обич, демонстрирани от моя баща в деня, когато научих, че духът на дядо Коледа не е облечен непременно в червени дрехи. И се надявам, че те ще проявят същото разбиране като мен. Аз им вярвам напълно и смятам, че ще се справят.

 Пати Хансен