Как се става жена

Двамата с татко гледахме как мама слиза по стълбите, Най-напред се показаха връхчетата на обувките й от червен сатен, следвани от гладките кремаво бели крака. Долният край на сивата й копринена рокля „Шанел” се спусна като мъгла. Полата се събра нагоре в стегнатата талия, откъдето отново се разшири към гордо вирнатите, подпрени с банели гърди, напиращи под големия червен атлазен шал, обвит около голите й рамене и загърнат под лактите. Облечена беше по последния вик на модата на 60-те. Парфюмът й достигна до нас, разкошен, опияняващ.

Обърнах се да видя как баща ми възприема тази гледка и останах като вкаменена от непознатото изражение на лицето му, Той гледаше нагоре към това създание, което вече не бе неговата съпруга, със светнал поглед, който сякаш я пронизваше цялата като карфица пеперуда. Тя се спря на средата на едно стъпало. Устните й трепнаха в малко плаха усмивка:

– Е – промълви тя – как изглеждам?

– Ела тук – каза той със заповеден тон.

Гледах тези двама души, които до скоро познавах като мои родители. Помежду им имаше някаква тайна, която – колкото и странно да бе това – нямаше нищо общо с мен. Обзе ме внезапно желание да се мушна между тях. Видях го да намята официалното палто върху раменете й. Наведе се и прошепна нещо в косите й, а тя отметна назад глава. Очите й светеха с таен блясък. Като блендата на фотоапарат съзнанието ми улови този миг, който се задържа дълго след като вратата се затвори след тях.

На другия ден седях на стола на баща ми и го чаках да си дойде. Облечена бях в роклята на майка ми с колан, пристегнат много след последната дупка, Открих, че ако си глътна корема и повдигна гръдния си кош, се създава впечатлението, че имам бюст. Чаках, протегнала босите си крака напред в позата на манекен. Забелязах петното от червило, там където флакончето падна от ръката ми, отскочи от плота в банята и се плъзна по полата. Скрих следите в гънките на плата. Тогава чух ключа в ключалката. Бързо надух гърди.

Той се сепна като ме видя, тъкмо се канеше да каже обичайното „Здравей“ когато забеляза, че нещо е различно. Видях как целия работен ден изпадна от мислите му като прашна раница, докато оглеждаше роклята, гримираното ми лице, позата ми. Погледът му омекна и на лицето му светна усмивка със стопроцентовия чар на филмов артист.

– Виж ти! – рече той. – Днес явно ми върви. Я да те огледам.

Станах от стола и внимателно, шумолейки с роклята, пристъпих към него. Погледът му стигна до следите от червило върху роклята и радостното пламъче в очите му изчезна. Погледна ме строго. Спрях, осъзнавайки за пръв път какво всъщност съм направила: любимата рокля на майка ми, скъпа до невъзможност, коледният й подарък от татко. Двамата се спогледахме, очите му щяха да ме прережат на две…

Изведнъж той се наведе и ме погледна отблизо. Видях бръчиците край очите му, тънички бели, незагорели от слънцето лъчи, меките тъмни коси с изсветлелия горен слой. Видях собственото си слабо телце, потънало в океана от сива копирна. Тогава го чух да прошепва:

– Знаеш ли, много бързо растеш? Няма да разбера кога си пораснала голяма и си станала красавицата на града. Старият ти татко няма да успее да се добере до теб от момчета. Нали?

Изведнъж ме грабна и ме стисна в гигантска мечешка прегръдка. Обувките на майка ми се изхлузиха от краката ми и тупнаха тихичко върху килима. Остави ме без дъх, поникналата през деня четина на брадата му ме накара да се разкискам глухо преди да ме остави на земята. Той отново се наведе към мен.

– Да не вземеш да порастеш прекалено бързо – заповяда той и ме чукна по плоския, незабележителен нос.

За пръв път не го нарече „развъдник на лунички“.

Дони Тамблин, Из „Пилешка супа за душата“