Красотата на пролетта

Един старец стоял в колибата си, близо до замръзнал ручей. Настъпвал края на зимата, въздухът не бил толкова студен и огънят в огнището догарял. Човекът бил сам и стар. Веждите му – побелели от старостта – потръпвали. Минавали ден след ден и той не чувал нищо, освен звуците на бурята.

Един ден, точно когато огънят съвсем изгаснал, в колибата влязъл красив младеж. Бузите му били червени, очите му искрели. Пристъпвал бодро и с лекота. Челото му било обраснало с нежна трева, а в ръцете си носел букет уханни цветя.

“О, синко – казал старецът – радвам се да те видя. Ела да ми разкажеш за приключенията ти и за далечните земи, които си видял. Аз ще ти разкажа за моите прекрасни дела и за това, което върша най-добре. Ти ще ми отвърнеш със същото и така ще се забавляваме.”

След това старецът извадил от торбата си лула. Напълнил я с лек тютюн и я подал на госта си. Всеки от тях си дръпнал от лулата, след което започнали да разказват историите си.

“Аз съм Пеобан, Духът на зимата. – казал старецът – Когато въздъхна, ручеите замръзват. Водата става здрава и твърда като прозрачен камък.”

“Аз съм Сигуън, Духът на пролетта. – казал младежът – Щом въздъхна, разцъфват цветя по поляните и в гората.”

“Щом свъся вежди, – продължил старецът – сняг покрива земята. Листата окапват от дърветата и дъхът ми ги отнася. Птиците отлитат към далечни страни, а животните се скриват в хралупите си от студ.”

“Щом развея къдриците си, – отвърнал младежът – топли и меки капки дъжд падат от небето. Цветята повдигат глави и пониква свежа зелена трева. Гласът ми призовава птиците и те с радост се завръщат от юг. Топлината на дъха ми размразява ручеите и те запяват песента на лятото. Музика се носи навред, където пристъпя и цялата Природа се радва.

И докато сладкодумно си говорели, настъпила чудна промяна. Слънцето започнало да се издига. Мека топлина обгърнала колибата. Пеобан, Духът на зимата, се умълчал. Главата му клюмнала и снегът навън се разтопил. Сигуън, Духът на пролетта, засиял още повече и се изправил с радост. Славеят и Синигерът запели на покрива на колибата. Течащият наблизо ручей забълбукал и се понесъл аромат на свежи цветя.

Колибата се стопила и Пеобан се превърнал в тънки струи вода, които изтекли под кафявите горски листа.

Така изчезнал Духът на зимата и там, където се стопил, индианските деца видели първите пъстри цветя с деликатен аромат, скромната красота на пролетта.

Легенда на индианците Чипеуа