Провокирана от многото филми, репортажи, статии, чути истории за кръвосмешение, отцеубийство, домашно насилие, детска агресия, няма как човек да не се замисли над значението на думата „дом“ . Речникът само дообърка понятията ми и отчаяните ми опити за дефиниране. Ето тълкуванията му:
1. Къща или апартамент за жилище.
2. Покъщнина, домакинство.
До тук очебийно изпъква материалното. Извод – домът е сграда и струпани вещи.
3. Учреждение, заведение за обществени нужди.
Пр.: Детски дом, Почивен дом…
Но хотелът, затворът са също заведения, учреждения, в които можеш да пребиваваш, живееш. Значи и те са дом?
4. Семейство, род.
Това вече е противопоставяне на предишните три дефиниции!
Ами, ако къщата, апартаментът са налице, има покъщнина, но липсва семейството?
Бездомните, които се ровят в кофите със сигурност имат майка, баща, а и роднини. Да, ама къщата или апартаментът липсват. А и семейството се оказва, че е само в регистрите на родилен дом, община и МВР.
А дали за хората, които се отказват от роднините си, страхуват се, бягат и се крият от тях, семейството, рода са усещане за дом?
Петата, последна дефиниция ме хвърли в смут:
5. Роден кът, Родина.
Излиза, че всички, които живеят в чужбина със семействата си, установили са се с жилище, покъщнина – нямат дом! А дали има значение, защо са напуснали Родината? В речника не пише, но ние се досещаме. Парадокс ли е, че се получава така, че тези които са останали в Родния кът, но нямат къща, покъщнина и семейство – имат дом? Къде е той? Улицата, сметището, гората?
Думи без одухотвореност, дефиниции, отричащи се една от друга, а колко просто го е казал поетът Дебелянов:
Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
Пристанът, за който всеки копнее след залязваща мечта и безмилостни битки, от които черпим надежда и мощ. Домът може да е къщата, апартаментът, покъщнината или Родината, но пристанът е мястото, което търсим да се приютим, да оближем рани, да се облегнем на старческо или детско рамо, да открием смисъла на безсмисленото, да се отпуснем и бъдем себе си.
Няма как да дефинираме хармонията от танцуващи звуци, светлина, цветове и сенки на любовта, топлината, съпричастието, спокойствието, надеждата, вярата, които получаваме и даряваме на близките.
Ето за този устоял на бури и катаклизми, приютил изгубените ни души пристан, липсва определение в речника. Може би стихотворението на Дебелянов трябва да сложим там като дефиниция?
Това, че думата липсва, значи ли, че и пристанът го няма? Не крием ли себе си зад дефиниции?
Да се замислим – колко от нас могат да се приберат без страх в дома и ще бъдат ли посрещнати с блага усмивка? Колко от нас имат своя „пристан, заслона„? Не трябва ли домът да е не само седалище на тялото, но и пристан на душата?
Ние сме щедри, велики – правим дарения на болни, сираци… Купуваме им дрехи, лекарства, компютри, храним ги… С това Детският дом става ли техен пристан? Ще си спомнят ли с умиление за него и ще се връщат ли там да се зареждат със сили, любов?
Докога ще смятаме, че материалното може да смени духовното? С какво нашият свят е по-добър от този на Малката кибритопродавачка и Гаврош? Ние дори нямаме дума, с която да наречем пристана на душата.
А тези, които имат своя пристан, съзнават ли колко са блажени?
Нека се вгледаме по-дълбоко в сърцата на близки и не толкова близки – може би ще усетим, открием значението на липсващата дума. Тогава, предполагам, ще изчезнат дефинициите за страх, насилие, кръвосмешение…
Нека открием усещането на липсващата дума.
Автор – Надежда Белчева, Из “ Меридианът на нощта“
Вашият коментар