Праведната и Грешната – Розмари де Мео

Имало една време една Душа, все към Бога гледала. Друго не виждала. Не грешала, постила, не се оплаквала, почти не спяла, не се мърсила и не се любила. Зовяла се ПРАВЕДНА.
В съседния двор живеела друга Душа, все към земята гледала. Копала, засявала, един път откраднала, двама мъже познала, четири рожби отчувала, от време на време си пийвала, кофа сълзи изплакала. Зовяли я ГРЕШНА.
Дошло време и двете да си идат от тоя свят и да се представят пред Господ. Застанала ПРАВЕДНАТА с гордо вдигната глава, а Господ я попитал:
– Що си почерняла, Душо?
– Все в тебе гледах, Господи, снагата ми почерня, очите ми изтекоха.
– С майка ти, брат ти и мъж ти какво стана?
– Майка ми се рано спомина, аз късно научих. Брат ми ядове имаше, не исках с тях да се калям. А мъж, Господи, не съм познала, на тебе съм цяла! – завършила смирено ПРАВЕДНАТА.
Застанала пред Бога ГРЕШНАТА.
– А ти Душо, защо си прекършила глава.
– Грешна съм Боже, затуй. Два пъти сърце съм си дала, на двама мъже. Веднъж се случи ръка да вдигна и хляб да открадна за рожбите си, че все не стигаше. И все на земята, Господи, се кланях, че ни хранеше, към теб не ми остана време молитва да отправя. Затуй чакам наказание да ми пратиш.
Изправил се Господ и рекъл.
– Ей тука, към Светлото, има просната стълба. Стъпалата ù чет нямат. На всяко стъпало по 100 души седят. На всяка душа по едно кълбо с мисли е дадено. Мислите са от оня живот, дето го минахте. Първо ще си разплетете кълбото и след туй ще тръгнете по стълбата.
Колкото по-малко работа сте свършили долу, толкоз повече работа тука, толкоз по-голямо кълбото и по на ниско стъпалото. Ако долу сте отметнали повечко работа, тукашната ще е по-дребна, по-малко идва кълбото и по-височко стъпалото.
Я ти – ГРЕШНАТА, дето си четири рожби отчувала и си земята копала, я на онуй горното стъпало стъпи, малкото кълбо да разплиташ!
А ти, с празните очи – ПРАВЕДНАТА, ела да ти дам една кошница, че ти е едро кълбото, да се не търкулне. И ей тука, долу приседни, че бая време ще поостанеш…
Тъй отредил Господ, па вдигнал една дамаджана и рекъл: „Наздраве и наслука!” – на работниците. А дяволът съвсем се омърлушил. Пак за него не останала работа.

Розмари де Мео