Притча за лятото и любовта

– Време е! Хората се затъжиха – казало Лятото и седнало на пътните чанти.

На вратата се звъннало. На прага изникнала Любовта, бодра и сияеща.

–Тръгваме ли? – въодушевено попитала тя. – Хората чакат.

–Почна се – заклатило глава Лятото. – Ти какво пак искаш да ми се лепнеш, а? По-добре иди при Зимата или Есента. Там си по-нужна. Зимата няма с какво студа да намали, нощите да съкрати. А Есента въобще …Скоро дойде цялата в сълзи. При нея съвсем не се отбиваш. Или почакай Пролетта, като отпочине и дойде на себе си, пак ще ходите „да разпалвате“. А с мен защо? Аз и така ще донеса много радост. Гледай, едва затворих куфарите и ципа на чантата. Страх ме е всичко да не се разсипе по пътя – ягоди, дъги, кълбета горски пътечки … Как ще го събирам, а?
Любовта стояла мрачно замислена, без да каже и една дума.

–Не се надувай, де – опитало се да я умилостиви Лятото. – Сама помисли – небето ще играе с облаците, проливните дъждове обещаха да измислят нещо интересно, жега пак ще има. Каква любов, когато е жега? Къде ще вървиш с мен? Почини си!

Любовта присвила рамене и си тръгнала мълчешком.

Лятото въздъхнало с облекчение:

-Най-накрая! Най-накрая ще си поживея по … по човешки! И както казват хората, „главанаците“ ще са по-малко …

„Е, добре, ще си отида! – обидено мислела си Любовта. – Пък и наистина, защо да не си отспя в Далечната долина и татко да навестя, от хиляда години не сме се виждали. И тя си спомнила времето, когато била съвсем мъничка в долината на Далечните планини, за които не знаят ни звяр, ни човек и така хубаво се спи.“

И обидата и угаснала.

„Нека! Както там го казваха хората … А, „главанаците“ ще са по-малко!“

Лятото отишло при хората.

Имало дъги, но само децата им се радвали. Небето играело с облаците, но нямало влюбени очи да им се наслаждават. Развили се горските пътеки. Но престанали да бъдат тайни и не изкушавали никого да се разходи по тях. Излели се весели дъждове. Но дрехите прилепвали към необичани тела. Поляните се покрили с ягоди. Но нямало любими устни, които да ги поемат от дланите …
…Любовта безметежно спяла в Забравеното усое. А скалите се вслушвали в спокойното и дишане. Изведнъж нещо горещо я докоснало по рамото. Любовта отворила очи.

-Ти … – виновно се усмихнало насреща и Лятото. – Хайде да се съберем пак, а?! Време е!