
Днес , 17 юли 2006
Побеляха косите ми, сине.
Годините ми се протриха от носене,
а се катерят все още нагоре.
С едната си ръка вече докосвам небето,
а с другата се стискам за тебе.
О, Боже,
каква канара е обичта ми –
страховито надвесена,
едва я задържам с очите си,
за да не падне,
да не затрупа пътя ти, синко,
и обърка посоката.
На сърцето ти…
Мигът в който…
Обречена съм да живея –
сега,
само сега!
Защото времето напред
не ми принадлежи,
тъй както
и времето преди да се родя.
Здравей, поредна глътка въздух.
Игра
Детството ми гледа само напред.
Така му се пада!
Сега ще тупне слънцето пред очите му
и то ще затича
по футболното игрище на живота.
Повече може да намерите в
стихосбирката на Божана Апостолова „…Едва я задържам”
Други публикации, които може да Ви харесат.
2 добавени коментара.
Отдавна търся тези стихове.Сякаш поетесата е влязла в моето сърце и е прочела моите страхове ,надежди и безкрайна любов.
Прекрасно е стихотворението на Божана Апостолова – Днес 17 юли,
огромно поетично откровение за онова, което се случва с нас, майките, когато пораснат синовете ни.
Толкова лично и толкова образно, толкова истинско
е изказаното в стиха й.