Виновният – Валери Петров

Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но повтарям го пак,
лаеше страшно и нямаше как!
И ето, след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка,скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален
търка се в мене и гледам го аз,
слушам , разбирам му кучия глас.
– Господарю-той казва- господарю любими,
От сърце ти си моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
във краката ти слагам:
Честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя
автомобил!
Ау,как беше ужасно!
Ау, как беше опасно!
Стигах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъхът ти
от лъха на бензин!
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по силно да лая!
-Влизай!-казвам му строго.-
Но сърдит съм ти много,
Няма никога вече
да те водя далече!

Валери Петров