Представи си, че през целия ти съзнателен живот си мечтала да бъдеш най-добрата художничка на света и всичко, което си правила е било насочено към това. Вярвала си, че е призванието на живота ти и вселената те е поставила точно където си, за да може да го постигнеш. Била си убеденa, че е така и не е имало непланиран детайл. Изложбите, интервютата, търговете за картините ти.
Изведнъж обаче чупиш пръст и вече не можеш да рисуваш. Не губиш кураж и си повтаряш, че травмата е просто пречка и че ще успееш да се възстановиш. Много трудно изпитание от съдбата, за да ѝ докажеш, че наистина заслужаваш да бъдеш най-великата художничка на света. Дала си толкова много на рисуването и не може току-така да се откажеш, затова правиш и невъзможното да се възстановиш…
но не се получава.
Тогава взимаш решение да направиш компромис и да се научиш да рисуваш с другата ръка, защото рисуването е призванието ти. Даваш всичко от себе си, но просто не е същото. Не е достатъчно добро, не е такова, каквото е било някога, не изпитваш същата емоция… но не се отказваш. Пробваш да държиш четката със зъби, но уви… отново не става. Ядосваш се, тъжно ти е, псуваш, проклинаш, но въпреки трудностите ще намериш начин. Ако трябва ще го правиш или с крака или с лакти или с нос, но ще рисуваш, защото си струва и вече си вложила твърде много, за да се предадеш.
Да, ама не.
С всеки изминал ден осъзнаваш, че с тази мечта е свършено. Въпрос на време е и остава само да изтекат финалните надписи преди окончателно този филм да приключи.
Празно ти е, но се случва нещо вълнуващо. Седмица или месец по-късно осъзнаваш, че имаш талант да пееш. Лампичката светва и изведнъж рисуването не е единственото нещо, което те пали. Животът не започва и свършва с четката. Представяш си как ще пълниш концертни зали, как ще докосваш хората с музиката си, как чрез нея ще изразиш онова, което не си успяла да изразиш чрез рисуването. Тя не просто ще запълни празната дупка, която е оставило то, но ще изгради планина над нея и ще бъде повече от велико. Отиваш на репетиция и отново се чувстваш жива. Правиш нещо, което обичаш. Усещаш онзи огън, който придава смисъл на съществуването ти. Животът отново наистина е прекрасен.
Докато не се прибереш вкъщи.
Докато не видиш всички четки, платна и недовършени картини. Навсякъде в дома ти има разпилени бои и спомени. Спомени за мечти, които в даден момент са се сринали, както най-грозно понякога правят тези ни най-силни и искрени копнежи. И музиката, колкото и прекрасна да може да бъде тя някой ден, спира да има смисъл. Започваш да се чувстваш излъгана от съдбата. Сърдита си, че ти е изгубила времето, че те е накарала да вярваш, че си създадена за нещо, само за да ти отнеме тази крехка илюзия. Защо ти е да мечтаеш отново, когато накрая ще свърши по идентичен начин? Гневна си, защото не е честно. Оставаш насаме с четките си и дори забравяш, че можеш да пееш. Музиката я няма в момента. Музиката не е в твоя дом. В него са само четките, чрез които си мечтала толкова дълго. И макар да осъзнаваш, че никога повече няма да рисуваш с тях, не искаш да ги изхвърлиш. Искаш да са там, да си ги има. Да не ти носят носталгия за онова, което е трябвало, но не се е случило, а да ти носят радост, че са били част от пътя ти на този свят. Но за да кажеш „сбогом“ на частица от теб самата, без да трябва да я изхвърлиш напълно, а да я запазиш някъде в сърцето си, се иска време. За съжаление, никой не може да ти каже колко точно.
Ти вече не можеш да рисуваш и няма какво да направиш по въпроса. Съжалявам. Само се опитай да не забравяш… че всъщност можеш да пееш.
Сега спри за секунда и си поеми дълбоко въздух. Затвори очи и не бързай. Имаш предостатъчно време. Когато отново ги отвориш, се върни в началото на текста и го прочети отново, но с една малка промяна. Замени рисуването и всичко свързано с него… с името на човек, с когото не се е получило. После замени пеенето и всичко свързано с него… с името на човек, с когото искаш да се получи.
Сега разбираш ли?
Разбираш ли какво значи някой все още да не е готов да те обича?
Автор – Димитър Калбуров