Душата ми е скитница…. – Мира Дойчинова

Душата ми е скитница… Къде ли е скиторила?
Навярно е преброждала пътеките към теб?!?…
Броила си е стъпките, от тук до там, безбройни,
и твърдо е вървяла, и винаги напред –
преминала е спомени… А ти дали ги помниш?
Живяли сме във времето, и тук и там, сега…
Пътеките са хилядни и винаги огромни –
завинаги и никога – мига във вечността….
Забързах се нанякъде, а ти дали ме стигна?
Живях необяснимо, очаквайки нощта.
На твойта гара истинска, в мечтите си пристигнах…
Посрещна ли ме всъщност? Заспах ли във съня?…
Душата ми скитори… Не мога да я спирам…
Все някога ще спре на твоята пътека!
Омръзна ми така, безпътна да умирам.
Без теб, сърце любящо, не се живее леко…
За всяка крачка плащам , безкористно, във брой –
признавам си, самичка – Съдбата ме преследва!
Все някога аз зная, ще бъдеш само мой!
Душата ми е скитница. Краката ми я следват…

Мира Дойчинова