Жертвата като мярка за любов – Хорхе Букай

Това е една от най-красивите и трогателни любовни истории. Дължи популярността си на американския писател О’Хенри, който от своя страна я е взаимствал от стара швейцарска коледна приказка.

В малко село в полите на една планина живеели красив младеж и прелестна девойка. Още когато тя била на тринайсет, а той – на осемнайсет години, си били дали дума да се вземат. Младежът бил висок и снажен, защото още от малък помагал на баща си, който бил дървар. Девойката имала дълги руси коси до кръста и красиви сини очи.

Цялото село се радвало на годежа им. Един ден, когато момичето навършило осемнайсет години, а момъкът двайсет и три, съселяните им решили, че е дошло време да им помогнат да вдигнат сватба.

Подарили им малка къща, към която имало парцел с дървета, за да може младежът да работи като дървар. След сватбата младоженците заживели в къщичката за радост на своите съседи, на семействата си и на цялото село, което било помогнало да се съберат.

Прекарали така цялата зима, лятото, пролетта и есента, като не можели да се нарадват на щастието си. Малко преди да се навърши първата годишнина от сватбата им, невестата решила да подари на съпруга си нещо, което да му покаже голямата й любов. Ако му подаряла нова брадва, щял да я използва за работа – и толкова;  не й се струвало достатъчно да му подари пуловер, тъй като и преди това му била плела пуловери; хрумнало й да му сготви празнична вечеря, но и това не било достатъчно…

Решила да слезе в селото, за да види дали няма да намери нещо там. Колкото и да обикаляла, не намерила нищо, което да изрази голямата й любов и което да може да купи с монетите, които от седмици спестявала от парите за пазар.

Докато минавала покрай единствения бижутериен магазин в селото, видяла красива златна верижка, изложена на витрината. Тогава си спомнила, че имало само един предмет, който съпругът й обожавал и смятал за безценен – златния часовник, който бил получил като подарък от дядо си преди смъртта му. От малък пазел часовника в кадифена кутийка, която винаги държал до леглото си. Всяка вечер отварял чекмеджето на нощното си шкафче, изваждал часовника от кутийката, полирал го, навивал го няколко пъти, оставал заслушан в тиктакането му, докато стрелките се движели, отново го излъсквал, погалвал го и го прибирал пак в кутийката.

„Колко ще се зарадва, ако му подаря тази златна верижка за часовника„, помислила си младата жена. Влязла да попита за цената, но когато я научила, се сепнала. Верижката струвала много повече, отколкото предполагала и отколкото била спестила. Трябвало да спестява за още три годишнини, за да може да си я позволи. Тя обаче не можела да чака толкова.

Напуснала селото натъжена, като се чудела и маела какво да направи, за да намери парите, които не й достигали. Хрумнало й да си намери работа,  но не умеела да прави нищо. В това време минала покрай единствения фризьорски салон в селото, на чиято витрина стоял следния надпис “ Изкупуваме естествена коса“. Тъй като тя не била подстригвала русите си коси от десетгодишна възраст, влязла да попита дали може да ги продаде.

Парите, които й предложили, били достатъчни, за да купи златната верижка, и дори щели да й останат за кутийка, в която да се поберат верижката и часовникът.

– Ако след три дни дойда да ви продам косите си, ще ги купите ли? -попитала младата жена.

– Разбира се – отговорила собственичката на салона.

– Тогава ще се върна след три дни.

Отишла до бижутерийния магазин, дала предплата за верижката и се прибрала у дома, без да каже нищо на мъжа си.

В деня на годишнината двамата се прегърнали малко по-силно от обичайното. След това той тръгнал за работа, а тя слязла в селото.

Подстригала косата си съвсем късо и с получените пари се отправила към бижутерийния магазин. Купила златната верижка и дървената кутийка. Когато се прибрала у дома, зачакала с нетърпение съпругът й да се върне от работа.

За разлика от друг път, когато осветявала цялата къща, за да го посрещне, този път запалила само две свещи и покрила главата си с шал – знаела колко много той обичал косите й и не искала да види, че ги е отрязала. По-късно щяла да намери начин да му обясни.

Съпругът й се прибрал. Прегърнали се силно и си казали колко много се обичат. След това тя извадила дървената кутийка, в която била сложила златната верижка за часовника. Той отворил гардероба  и извадил оттам голяма кутия, която бил скрил, докато тя не била вкъщи.

Кутията съдържала две красиви гребенчета за коса, които той бил купил… като продал златния часовник на дядо си.

Ако все още вярваш, че жертвата е мярка за любов, моля те от време на време да си припомняш тази история. Смисълът на любовта не се измерва единствено с нашата възможност да се жертваме неуморно за другия, а най-вече с готовността ни да се радваме на самото му съществуване. Ако те обичам, най-доброто, което мога да направя, е да полагам усилия, за да можем двамата да преживяваме едно от най-големите удоволствия: срещата между нас.

Хорхе Букай, Из “ От самоуважението до егоизма. Разговор между мен и теб“