Яйцата в една кошница по цял ден скучаели – ни игри, нито приказки знаели. Затова, с нетърпение, от зарана, чакали светлинката на екрана. Нали се сещате – полека-лека телевизорът се оказал най-добрият приятел на човека…
Та, историята всъщност е за яйцата, които, ама също като децата, чакаха екранът да се ококори, да засвирука, да забърбори… Тогава се блъскаха да надничат на кошницата през дупките – аха! – от боричкане да си счупят черупките…
– Хей, братлета, почва приказката за реката – за оная, дето сменя седем цвята!
Притихнаха яйцата и скоро в тишината се виеха само едни дъъълги въздишки – за ужас на страхливите мишки.
– Еееех, ако цопна в тая река, ще съм червено яйце на брега… Като зора и като сърце – тихо пошепна едно яйчице.
– Аз ще съм синьо – като синчеца!
– Аз пък зелено – като скакалеца!
– Аз като слънчице жълто ще светя!
– Хубава приказка беше, братлета… Само дето чудеса не стават – ей там, зад стъклото си остават. Да поспим, че утре рано-рано може да се пържим във тигана…
На следващата вечер едва дочакаха екранът да засвети и що да видят – Париж, ревю на модни тоалети! Шапки с перушинки, рокли с детелинки, пухчета, пайети и моми напети…
– Не бе, манекенки!
– С човчици червенки… Тази ще се счупи! Кой ли я излюпи?…
– Еееех, ако бях снесено в Париж, досега охохооо – ела и ме виж! Щях да съм вече топ-манекен и да се перча, с перца украсен…
– Аз пък – със рокля в моден десен на детелинки в цвят росно-зелен!
– Само дето чудеса не стават – ей там, зад стъклото си остават…
– Шшшт! Тихо, тихо! Ти там, замълчи! Кой споменава яйца на очи?… Да поспим, че утре рано-рано може да се пържим във тигана…
На следващата вечер едва дочакаха екранът да забърбори и що да видят – борби с тореадори! След бика пръхти земята, аленият плащ се мята, публиката стихва – бди кой кого ще победи?
– Кой кого ли? Ами то е ясно – онзи, който гледа по-опасно…
– Не бе – онзи, черен като мрака!
– Който е с черупка по-по-яка!
– Кой каквото иска да дърдори – онзи, на главата с двете шпори!
– Еееех, какъвто съм юнак – да ми падне оня, черен като мрак…
– Само дето чудеса не стават – ей там, зад стъклото си остават.
Така до късно бъбриха яйцата, мечтаха си да пътешестват по земята – да се цамбурнат във вълните седемцветни, да се пофръцкат на ревю кокетни, а после, за забава – да се сборят, а после…
– Шшшт! Чух някой да говори, че утре ще празнуват всички хора… Във всеки дом яйцата се сварявали, че някакъв Великден се задавал и……
– Олелеее, загинахме, братлета – утре в тенджерата ще сме, клети!
Скупчиха се яйчицата и така затракаха с черупките, че мишлетата се шмугнаха из дупките.
На другата сутрин, щом се събудиха, тъй се озъртаха, тъй се чудеха – не бяха вече в кошницата стара, обвиваше ги нежна, топла пара, навред се рееха мехурчета сияйни и им шептяха рой прозрачни тайни… Вълни люлееха ги леко, леко и ги отнасяха нанякъде далеко…
И само лъскавата тенджера прозвънна със капака, защото знаеше какво ги чака. Ала понеже знаещият не бърбори, тя тихичко капака си затвори. В корема й бълбукаше водата и ласкаво приспиваше яйцата…
Седем от тях ококориха очички в седем разноцветни панички. Първото – като зората червено, второто – от скакалец по-зелено, синьо, оранжево, жълто, лилаво…
– Леле, братлета! Чудо ли става?! Май сме в приказката за реката, помните ли – дето има седем цвята!
В този миг чуха вик:
– Този Великден е направо велик! Или сънувам, или съм в Париж… Не се надувам, само ме виж – имам си рокля в моден десен на детелинки в цвят росно-зелен!
– Аз – капела със перца!
– Аз – рисувани крилца!
– Аз пък – станиолена пантофка!
– Пеперудена татуировка!…
От радост вдигнаха такава врява, че хлапетата се накачулиха да видят какво става. Всяко, със светнало личице, грабна по едно яйчице.
И понеже децата, ама също като яйцата, много обичаха да се борят, почнаха игри с яйцеадори!… Чук-чук-тряс! – ехти селцето, смях подскача до небето, публиката стихва, бди – кой кого ще победи?… Накрая най-големият яйцеюнак получи титлата “Борак”. И право да остане цял, поставен на пиедестал!
…Ами това бе приказката за яйцата и как повярвали във чудесата. А каква им е по-нататък съдбата, знае всеки човек по земята.
– Нима има съдба по-щастлива от това да живееш красиво, от това да зарадваш децата, от това да нахраниш сърцата? – с въздишка лъскавата тенджера капака си затвори, понеже, спомняте си – знаещият не бърбори.
Мая Дългъчева
Други публикации, които може да Ви харесат.
Защо плачат жените?
преди 10 години
Малката кибритопродавачка – Ханс Кристиан Андерсен
преди 9 години
Притча за чая, жените и мъжете
преди 9 години
Коментарите са спрени..