Когато синовете пораснат
и тайничко станат мъже,
обаждат се плахо и казват:
„Маме, не чакай днес твойто хлапе!“
И тъжно се свива сърцето,
проблясват в очите сълзи,
пропити със майчина ревност.
Контролът ненужно боли.
Къде е момчето, което,
до вчера държеше в ръце?
Май днеска е яхнал крилете
и литнал към свойто небе.
Отлитай, детето ми, нищо,
че мъката в мене расте.
Тя, майката, тъй е орисана,
гнездо да изгражда, но и път да даде!
Таня Мезева
Други публикации, които може да Ви харесат.
Приказка – Дамян Дамянова
преди 6 години
Защото съм жена – Мария Вергова
преди 10 години
Нежност – Станка Пенчева
преди 11 години
3 добавени коментара.
Страхотно! Нямам думи…….! 🙂
Мила Таня, обръщам се към Вас така ,защото след като прочетох стихотворението Ви почувствах близка, може би по съдба. Благодаря ! Много ми хареса стила в който пишете и ако имате други стихове с удоволствие бих прочела всичко което сте написала..Може да ми изпратите нещичко на електронната ми поща. БЛАГОДАРЯ !
Г-жо Мезева,
Благодаря за това, че прочитайки Вашето стихотворение аз изпитах много чувства:
сълзите се стичаха по лицето ми, сърцето се свиваше от обич, болка и майчина тъга по времето, когато синът ми беше малко момче. Така е, вече порасналите ни момчета са мъже, които се борят да оцеляват и постигат успехи в това иначе трудно време за живеене и осъществяване на младежки мечти!
Благодаря Ви и бъдете здрава!