
Когато тайните на този свят узная,
и вече нищо не остане скрито,
когато няма за какво да помечтая,
и всичките въпроси са попитани,
когато всичките ми залези залязат,
а изгревите все не са дочакани,
когато нямам скришности за пазене,
а сълзите ми до капка са изплакани,
когато целият ми свят е подреден,
а други светове не ме очакват,
когато всичките звезди изгряват в мен
и няма за какво да се оплаквам,
когато всичките усмивки са раздадени,
а болката е спряла да боли,
когато разбера защо съм страдала
и въпреки това ми се лети,
когато всичките ми книги са прочетени,
а думите замръзнат в тишината,
когато замълчи без дъх сърцето ми,
в последните копнежи на земята,
тогава тихичко ще се сбогувам,
за сетен път целуната от тебе…
Сега обаче още съществувам,
(до моето „Когато” има време) –
поне да стигна с теб отвъд безкрая!
И пак да тръгне времето ми спряло…
Когато тайните на този свят узная,
безспорно ще започна отначало.
Мира Дойчинова