Париж през пролетта

Един пролетен ден бях в градината и наглеждах розите си, когато Дан коленичи пред мен и ме помоли да стана негова жена. Казах му да ме помоли отново след три месеца. В края на краищата бяхме преживели и добри, и лоши моменти, и не бях съвсем сигурна че и той, и аз бяхме готови за такова съдбовно решение.

Три месеца минаха и заминаха. Той не ми направи предложение и двамата продължихме предпазливо връзката си, упражнявайки с ново старание трудното изкуство на човешките взаимоотношения.

През зимата решихме, че през пролетта ще направим пътешествие до Париж. Не знам защо, но цялата ми душа и сърце копнееха да видят Париж, винаги бях искала да видя този град заедно с Дан. Ето че сега това мое желание щеше да се сбъдне.

Париж беше невероятен! Преди двайсет години говорех френски и ето че сега станах преводачка на Дан. Моят френски беше ужасен, но понеже Дан не знаеше нито дума, реши, че е идеален. Никога не му омръзваше да ме слуша как се извинявам на келнерите, че така безобразно осакатявам изтънчения им език или докато се напрягах да поръчам нещо, което ще бъда в състояние да позная, когато го сервират на масата ни.

Романтика и любов витаеше навред, където отидехме. Дан постоянно ме разпитваше как било на френски това или онова, например „целувка“, „дай ръка” и ,,обичам те“. Разходихме се с лодка по Сена, вървяхме по засенчените от дървета булеварди часове наред, пиехме кафе в кафенетата на тротоара и отново се чувствахме влюбени до уши.

Една вечер, тъкмо бяхме седнали в едно малко, старомодно ресторантче, когато Дан се наведе напред и рече:

–      Как се казва на френски „Ще се омъжиш ли за мен“?

Отвърнах, че не съм много сигурна как се казва, но може би е нещо подобно на: ,,Veux-tu me marier?“

–      Veux-tu me marier?– повтори той.

–      Скъпи, чудесно го каза! – възкликнах аз. – Произношението ти наистина става все по-добро!

–      Не, не – натъртено рече той. – Veux-tu me marier? И той побутна една кадифена кутийка на масата. Отворих я и вътре видях два прекрасни пръстена – годежен и сватбен – и тогава разбрах какво става. От очите ми бликнаха сълзи, всички келнери се събраха около масата ни, суетяха се наоколо и възклицаваха колко било прекрасно. Още не бяха престанали да ни снимат, когато погледнах Дан и най-сетне казах:

–      Oui, cheri!

Дженифър Рийд Хоторн

Из „Пилешка супа за женската душа“