Приказка за печалният вълшебник или как е тъжно да бъдеш сам…

Знаете ли защо старците разказват приказки?

Защото приказката – това е най-мъдрото нещо в света!

Понеже всичко отминава, само истинските приказки остават …

Приказката е мъдрост.

За да разказваме приказки, трябва да знаем много неща,

да виждаме, което другите не виждат,

а това става, след като дълго си живял.

Ето защо старците умеят да разказват приказки.

Както е казано във великата, древна и голяма вълшебна книга:

„Старец е този, който е придобил мъдрост!”

А децата…

Те много обичат да слушат приказки,

защото имат

фантазия и ум да мислят за всичко.

И не само за нещата, което виждат всички.

А, ако детето е пораснало и вече е възрастен, но въпреки това вижда

това, което не виждат другите?

Той знае, че фантазията е истина!

И си остава дете, мъдро дете –

„Старец, познал мъдростта”,

както е казано във великата древна вълшебна книга –

Книгата Зоар.

 Живял някога вълшебник.

Голям, особен, красив и много, много добър…

Но той бил сам и нямало никой,

с когото да бъде заедно.

Нямало никой, с когото да си играе,

на когото да показва внимание,

и който също да му обърне внимание.

Нямало никой, с когото той би могъл

да сподели всичко,

което притежава.

Какво да прави?…

Защото е толкова тъжно да бъдеш сам!

Тогава той си помислил: „А, ако създам камък,

дори много малък, но красив?

Може би това ще ми е достатъчно?

Ще го галя и ще чувствам,

че има някой до мен.

И тогава и на двамата ще ни бъде добре,

защото е толкова тъжно да бъдеш сам!”

Махнал със своята вълшебна пръчица

и до него се появил камък.

Точно такъв, какъвто си представял.

Гледал той камъка, прегръщал го,

Но камъкът никак не му отвръщал, не мърдал.

Даже ако го удари или гали –

той си оставал безчувствен!

Как да дружи с него?

 Започнал вълшебникът да пробва да прави още камъни –

други, най-различни –

скали и планини, земи и суши,

земното кълбо, слънцето и луната…

Запълнил с камъни цялата вселена,

но всички те били  просто камък –

нямало от тях никакъв отговор.

И както по-рано, той чувствал,

колко е тъжно да бъде сам…

Помислил си вълшебникът:

„Може би, вместо камък – да създам растение,

например красиво цвете?

Ще го полея с вода,

ще го оставя на въздух и на слънце,

ще се грижа за него –

и цветето ще се радва.

И заедно ще ни бъде добре,

защото е толкова тъжно да бъдеш сам…”

Махнал с вълшебната си пръчица

и пред него се появило цвете.

Точно такова, каквото искал.

Започнал той от радост да танцува пред него,

а цветето не танцувало, не се въртяло,

почти не го усещало.

То реагирало само на това, което вълшебникът му давал.

Когато вълшебникът го поливал – то оживявало,

Не го ли поливал – то започвало да умира.

Но, как може да дава толкова малко

на такъв добър вълшебник,

който е готов да отдаде цялото си сърце!…

Какво да прави?…

Защото толкова е тъжно да бъдеш сам!…

 Започнал вълшебникът да създава всякакви растения –

големи и малки, градини и гори, дъбрави и полета…

Но всички те, като първото растение –

не му отговаряли.

И както по-рано той усещал колко тъжно е да бъдеш сам…

 Мислил вълшебникът, мислил, и измислил:

„А, ако създам някакво животно?

Какво именно? Най-добре куче. Да, куче!

Такова малко, весело, ласкаво.

И през цялото време ще си играя с него,

Ще отидем да се разхождаме и моето кученце ще бяга,

и напред, и назад, и около мен.

А когато ще се завръщам вкъщи, в своя замък,

точно така, когато се връщам в нашият замък,

то ще се затича към мен да ме посрещне,

и  толкова хубаво ще ни бъде заедно.

Защото толкова е тъжно да бъдеш сам!”

Махнал той с пръчицата си

и се появило до него кученце,

точно каквото искал.

И започнал да се грижи за него.

Хранел го, поял го, прегръщал го,

миел го и го водел на разходки –

Всичко правел за него…

Но кучешката любов

се състои само в това –

просто да стои до него,

да лежи в краката му, да ходи след него.

Видял вълшебникът със съжаление,

че дори кучето,

с което така добре си играе,

въпреки всичко не е способно

 да му отвърне с такава любов,

каквато той му дава.

То е неспособно да му бъде равностоен приятел,

не е в състояние да оцени всичко,

което той прави за него!

А вълшебникът толкова силно желаел това!

И започнал да създава около себе си

риби и гущери, птици и животни –

но ставало само по-зле.

Никой не го разбирал.

И както по-рано чувствал колко тъжно е да бъдеш сам…

Дълго мислил вълшебникът и разбрал:

„Истински приятел може да ми бъде само този,

който силно ще се нуждае от мен

и ще ме търси.

Това трябва да бъде някой,

който да може да живее като мен,

да може да прави всичко като мен,

да може да обича като мен,

да разбира като мен.

Само тогава той ще ме разбере!

Но да бъде като мен?… ммм…

Кой може да бъде такъв, като мен

– да може да оцени това, което аз му давам

и да може да ми отвърне със същото?

Защото и вълшебникът се нуждае от любов.

Кой може да бъде подобен на мен,

така че, заедно да ни бъде добре,

защото толкова е тъжно да бъдеш сам!..”

Помислил вълшебникът:

„Може би, това е човек?

И наистина…, именно той

ще може да ми стане близък мой приятел.

Ще може да бъде като мен.

Трябва само да му помогна в това.

И тогава вече заедно ще ни бъде добре,

защото толкова е тъжно да бъдеш сам!…

Но, за да ни е добре заедно,

той трябва преди това да усети,

какво значи да бъде самотен, без мен.

Да усети, как съм аз … без него,

До колко е тъжно да бъде сам!…”

 И отново махнал вълшебникът  с пръчицата –

и се появило далече от него едно място,

и в него – човек…

Но човекът бил толкова далече от вълшебника,

че даже не почувстствал и не разбрал, че съществува вълшебник,

който го е създал и всичко е направил за него:

камъни, растения, животни и птици,

къщи и гори, полета и планини.

И още много неща…, целият свят…

Дори футбола и компютъра!

Всичко това притежава човекът…

А вълшебникът така и си останал сам…

А, колко е тъжно да бъдеш сам!…

 И така, човекът дори не подозирал,

че съществува вълшебник,

който го е създал,

който го обича,

който го очаква и му вика:

„Ей, нима не ме виждаш?!

Та, нали това съм аз…, аз всичко ти дадох,

Хайде, ела при мен!

Двамата заедно ще ни бъде така добре,

защото толкова е тъжно да бъдеш сам!…”

Но, как може човекът, на когото и така му е добре,

който си има дори футбол и компютър,

който не познава вълшебника…,

изведнъж да пожелае да го намери?

Да иска да се запознае с него,

да се сближи с него и да се сприятели с него,

да го заобича, да му бъде приятел,

да му бъде близък?

И, по същия начин, да каже на вълшебника:

„Ей!… Вълшебнико!…

Ела при мен, заедно ще ни бъде добре,

защото е тъжно да бъда без теб, сам!..”

Защото човекът познава само тези, като него,

и само това, което се намира наоколо.

Знае, че трябва да бъде, като всички останали.

Да прави това, което правят всички.

Да говори така, както говорят всички.

Да желае това, което желаят всички.

Да не дразни големите, красиво да моли.

В къщи – компютър, в края на седмицата – футбол,

и всичко, което иска, той го има,

и за какво му е въобще да знае,

че съществува вълшебник,

на когото му е тъжно без него?…

Но вълшебникът е добър и мъдър.

Той наблюдава незабележимо човека…

…И ето, в особен час…

Тихо-тихо, бавно, внимателно…

замахва

със своята пръчица… “Чук! Чук!”

И ето, човекът вече не може

да живее както по-рано…

И нито футбола, нито компютъра вече

го радват…

И иска, и търси той нещо…,

без още да разбира, че

вълшебникът е докоснал с малката си пръчица

сърцето му, казвайки:

„Хайде!.. Започни вече,

тръгни към мен, заедно ще ни бъде добре,

защото сега и на теб ти е тъжно да бъдеш сам!..”

И вълшебникът – добър и мъдър –

отново му помага:

Още само едно махване с пръчицата “Чук!” …

И човекът вече усеща,

че някъде далече има вълшебен замък,

пълен с всякакви добри чудеса,

и самият вълшебник го очаква там,

и само заедно ще им бъде добре…

 Но къде е този замък?

Кой ще ми посочи пътят към него?

Как да се срещна с вълшебника?

Как да го намеря?

И постоянно в сърцето си усеща: „Чук!”…, „Чук!”

И вече не може нито да яде нито да спи,

навсякъде му се привиждат вълшебници със замъци,

и въобще вече не може да бъде сам,

а заедно ще им бъде така добре!…

Но за да стане човекът като вълшебника –

мъдър, добър, обичащ, верен,

той трябва да умее да прави всичко,

което умее да прави вълшебникът.

Трябва във всичко да заприлича на него

и едно докосване с вълшебната пръчица вече не е достатъчно –

човекът трябва сам да се научи да стане като него.

Но как?…

Затова вълшебникът незабелязано,… внимателно,

бавно,… нежно,…

го докосва: „Чук – чук!… Чук – чук!”…

Бавно води човека

към великата древна вълшебна книга –

Книгата Зоар…

А в нея има отговори на всичко – там е

целият път – какво да се направи,

така че в края на краищата да успеем,

Защото колко може да бъдеш сам?…

И човека бърза, бързо-бързо

да проникне в замъка, да се срещне с вълшебника,

да се срещне с приятел,

да бъде до него,

да му каже: „Ето!…

Заедно ще ни бъде добре,

защото толкова е зле да бъдеш сам…”

Но, около замъка има висока стена.

И строги стражи бдят на нея,

и колкото по-високо се изкачва по стената човека,

толкова по-грубо го отблъскват,

толкова по-болезнено той пада.

Обезсилен и опустошен,

вика той към вълшебника:

„Къде е твоята мъдрост,

защо ме измъчваш,

 защо ме зовеш към себе си,

защо ти е зле да бъдеш сам?

Защо си направил така,

че да ми е зле без теб?…”

Но, … изведнъж чувства: „Чук!” – и отново

той се стреми напред, нагоре по стената.

Да премине стражите, да се изкачи по нея,

да проникне през заключените врати на замъка,

да намери своя вълшебник…

И от всички удари и поражения,

той придобива сила, упоритост,

мъдрост.

Изведнъж от разочарованията расте желанието…

Той се учи сам да прави всичките чудеса,

които прави вълшебникът,

Той сам се учи да създава това,

което може само вълшебникът!

От дълбочината на несполуките – расте любовта,

и той желае повече от всичко само едно:

да бъде с вълшебника, да го види,

всичко да му отдаде, без да иска нищо в замяна.

Защото само тогава ще му бъде добре.

И въобще е невъзможно да бъдеш сам!…

И когато вече изобщо не може без него,

големите порти се отварят сами,

и от замъка срещу него

бърза вълшебникът, казвайки:

„Най-после! Къде беше досега! Ела при мен!

Как сега ще ни бъде добре,

защото ние двамата знаем, колко е зле,

колко е тъжно да бъдеш сам!”

От тази минута те вече са заедно завинаги –

верни, неразделни и любещи приятели.

Няма по-висши и дълбоки от чувствата им.

А любовта запълва дотолкова сърцата,

че никой не може даже да си спомни

за това, колко тъжно е да бъдеш сам!…

 Ако почувствате в сърцето си

това тихо докосване: „…Чук!… Чук!”,

(вслушайте се внимателно всеки един),

и разберете, че най-главното в живота е срещата с вълшебника –

да се съединим, да се слеем с него,

и че само тогава ще ви бъде добре,

а сега е така тъжно и лошо –

обърнете се към помощниците на вълшебника…

Ние очакваме…

вашите „Чук – чук!”…

Автор: Михаел Лайтман – kabbalah.info