Веднъж един селянин намерил в градината си необичайно голямо петнисто яйце, каквото виждал за първи път. Изненадан, човекът решил да занесе яйцето вкъщи
– Дали не е яйце от нанду? – попитала жена му.
– Формата му не е същата – казал дядото, – а и е много голямо.
– Ами ако го изядем? – предложил синът.
– Кой знае дали не е отровно – почудил се бащата. – Преди това трябва да разберем що за твар снася такива яйца.
– Да го сложим в гнездото на пуйката, която мъти в момента – предложила най-малката дъщеря. – Когато се излюпи, ще видим какво е… Речено – сторено. Скоро всички в семейството забравили за яйцето.
След двайсетина дни черупката се разпукала и от нея се подало едро и силно пиле с тъмна перушина, което се нахвърлило с голяма охота върху всичко наоколо, което ставало за ядене. Когато се нахранило, странното птиче погледнало настойчиво майката и казало въодушевено:
– Няма ли да излезем на лов?
– Как така на лов? – попитала тя, леко уплашена.
– Ами как, летейки, разбира се – учудило се пилето. – Хайде, да полетим!
Майката пуйка много се изненадала от предложението на необикновеното си отроче и изпълнена с любов и търпение, обяснила:
– Виж, детето ми, пуяците не летят. Тези идеи ти хрумват, защото си лакомник. Много е вредно да се яде бързо, а още по-лошо е да се прекалява с яденето.
Майката предупредила птичето семейство за налудничавите хрумвания на новото пиле и всички започнали да го подканят да яде по-малко и по-бавно. Отделяли за птичето най-леката храна и му напомняли да не се нахвърля върху нея, а да се храни спокойно. Но всеки път, щом приключело закуската, обяда или вечерята, то се провиквало:
– Сега, момчета, да идем да полетим и да се разкършим.
Тогава всички пуяци и пуйки в птичия двор започвали отново да му обясняват:
– Не разбираш ли, че пуяците не летят? Дъвчи старателно, яж по-малко и се откажи от тези лудории, защото един ден ще ти навлекат проблеми.
Минало време и храненичето растяло, като все по-често говорело колко е гладно и все по-рядко споменавало летенето.
Умряло заедно с останалите пуйки от птичия двор, които по Коледа били изпечени във фурната и се озовали на трапезата на семейството.
Месото му не се усладило на никого: било твърдо и нямало вкус на пуйка.
И това било съвсем обяснимо, защото птичето не било пуйче, а орел – планински орел, способен да се издига на три хиляди метра височина и толкова силен, че можел да понесе в ноктите си цяло агне…
Но умряло, без да го знае… Защото никога не посмяло да разпери крилете си. И защото никой никога не му бил казал, че е орел!
Из „Трите въпроса“, Хорхе Букай
Човек става такъв, какъвто вярва, че ще стане. Ако мечтаеш да си орел, следвай мечтите си, а не слушай какво ти казват пуйките!