Приятели – Д. Дамянов

Много бяха.Имах ги с дузина.
Скъпи,верни,на живот и смърт.
Днес ги гледам-шепа ,неколцина.
Четри-пет на пръсти се броят.
Оредяха,все по оредяват.
В лесен час-безброй,но в мъчен ,ах,
само тук-там още някой става
да ме подкрепи измежду тях.
Аз ли ги разгоних,те ли – мене?
Служба,пост-какво ни раздели?
Времето ли хората променя,
друго ли?Не знам.Но ме боли.
Може би през ситното решето
сее ни животецът така,
че остават само тези,дето
само в скръб подават си ръка?
Може би най-верните остават-
тези дето могат или не
да те пренесат и през жарава
с неопожарени рамене.
Много бяха.Шепа са.Къде ги?
Нищо,да са живи,да съм жив?
Гледам ги все във раменете,тегля:
само шест ми трябват,шест-
ковчегът да ми носят,без да им тежи!

Д. Дамянов