Приятели – Детелина Стефанова

Приятелю, привел си рамената.
Съзирам влага в твоите очи.
Познавам те. Чета те като книга.
Разбирам. Нещо ти тежи.

Не помниш ли какво си обещахме
в едни далечни, по – щастливи дни?
Един от нас когато има нужда от подкрепа,
да е до другия. Да го държи.

Какво така душата ти премаза?
Глава недей навежда, а ме погледни!
Хвани ме здраво за ръката.
Във миналото с мен се разходи…

Нали си спомняш за безгрижното ни детство?
От смях кънтеше всеки божи ден.
В най – дребните неща намирахме вълшебство.
С игрите си превръщахме нощта във ден.

Забрави ли как гонехме реката?
Опитвахме се да я спрем.
Колиба как направихме в гората.
Аз бях за тебе брат. Ти беше брат за мен.

Разходките ни помниш ли в полята?
Безумно бягахме с разперени ръце.
С теб искахме да литнем като птици.
Какво по – чисто е от детското сърце?!

Как уморени лягахме в тревите
и съзерцавахме недостижимите звезди.
Една от тях избрахме да е наша.
Аз кръстих я на теб. На мен я кръсти ти.

Виж! Нося доживотен белег –
резка над лявата си длан.
И ти, приятелю го имаш –
да помниш, че сме двама.
Да не допускаш, че си сам!

Животът… Как да ти го кажа…
Той ежедневно соковете ни изцежда.
Но в нещо трябва да се вярва.
Мечти ни трябват. Лудост и надежда.

Ти, затова недей да се предаваш!
До мен на пост пред храма на приятелството остани!
Във името на всичко преживяно,
във името на утрешните дни!

Детелина Стефанова