Тя е усмихната. И във очите и
раждат се хиляди малки звезди.
Рисува сърца по стъклото на утрото.
И пламва денят във фонтан от дъги.
Понякога тя е така не пораснала.
Говори със птиците на собствен език.
Вярва в някакви странни вълшебства,
които се случват съвсем призори.
Друг път омайва. Със чар на магьосница.
Жена… Като никоя друга жена.
Косите и, устните, топлината в ръцете и…
И стихва възторжен целият Свят.
После е гневна. Прелитаща мълния.
Ураган над разпенено лудо море.
Пясъчна буря. Стихия. И бедствие.
Облачно, сиво, дъждовно небе.
Някога плаче. Даже май – често.
За сухите, тъжни, жълти листа.
Заедно с дъжда. За мъртвите мидички,
които вълните редят по брега.
Има дни – скучна е. Не и се говори.
Сякаш угаснал е целият свят.
Прибира грижливо старите спомени,
които в сърцето и кротичко спят.
Тя няма време да бъде еднаква.
Върти я Земята във тъй шарен танц!
И тя е ту малка, ту пък пораснала,
ту тъжна, ту весела…
Ами…просто е тя.
Caribiana
Други публикации, които може да Ви харесат.
Нощите, в които не мога да заспя – Василена Георгиева
преди 10 години
Напук – Петко Илиев
преди 8 години
Казино – Надежда Белчева
преди 11 години
Коментарите са спрени..