Равносметка – Павлина Соколова

Облечени във сивите костюми
вървим по улиците на града.
Говорим си само с по две-три думи
и крием се зад тъмни очила…

А казват, че очите ни били са
на нашата душевност огледало,
но сякаш сме актьори и актриси
на ролите отдадени изцяло…

Затворени във своите черупки
изнервени от грубата реалност
отдавна не раздаваме усмивки…
Забравили сме що е то менталност.

Сърцата ни самотно отброяват
разбития на късчета живот!
А дните… колко бързо отминават
притеглил всеки своя си хомот.

Не вярваме във никой и във нищо.
Обвити сме във краен егоизъм…
А вярата – за нас чувство излишно,
е заменена с черен скептицизъм.

Избягваме да бъдем откровени…
От истината казват, че боляло.
А две искрени думи са по-ценни
от цял живот безсмислени плеяди!

… И гонейки стремежи непосилни
превръщаме се в хищни канибали.
И всеки своя кокъл стиска силно…
Как себе си още не сме изяли?

Нападаме най-близките си хора
забравили, че най ще ги боли…
Кой друг ще бъде нашата опора,
щом някой ден останеме сами?

И всеки на ръба на нервна криза
потъва тъжно в неудовлетвореност,
от своята черупка не излиза
и търси нереална съвършеност.

Докато не настъпи онзи ден,
от който всеки смъртен се страхува…
И целият живот несъвършен
на лента пред очите ни изплува…

И чак тогаз, в завършека на дните ни
изплуват всички хубави моменти,
потъпкани, наравно със мечтите ни,
зад купищата от „ангажименти”.

И щастието свое разпознаваме
във малките неща, така красиви!
И в този кратък миг го осъзнаваме…
Че можело е… да сме по-щастливи!

Павлина Соколова