След бързането

И аз спрях. Погледнах я. Протегнах ръка, хванах ръчичката й и я завъртях. Седемгодишната ми дъщеря Кейтлин също влезе в орбитата ни, хванах и нея. Трите се понесохме с щуро въртене из трапезарията и хола. Заливахме се от смях. Въртяхме се като пумпали. Дали през прозорците съседите не ни виждаха, колко сме откачени? Не ме интересуваше. Песента завърши с няколко драматични такта и сложи край на нашия танц.

Потупах децата по дупетата и ги изпратих да се къпят. Те се запътиха нагоре по стълбите, като едва си поемаха дъх, а от кикотенето им стените на къщата ехтяха. Аз се върнах към работата си. Наведох се да прибера нужните книжа в куфарчето си, когато чух малката да казва на кака си:

Замръзнах на мястото си. От много бързане, за малко щях да пропусна този миг. Мислите ми се върнаха към наградите и дипломите, окачени в кабинета ми. Никоя награда, никое постижение не може да се сравни с това: „Нали мама е най-добричката на света?“

Дъщеря ми го каза, когато беше на четири. Не ми се вярва да го каже на четиринайсет. Но на четирийсет, когато се наведе над дървения сандък, за да се сбогува с тленната обвивка на моята душа, иска ми се да каже тогава:  „Нали мама е най-добричката на света?“

Тези думи не се вписват в служебната ми биография. Но искам да бъдат гравирани върху надгробния ми камък…

Автор – Джина Барет Шлейзингър , Из „Пилешка супа за женската душа“